Жената от дъното на салона

Наскоро показаха филмът на Теди Москов “Преводачката на черно-бели филми”, по сателитния канал TV Bulgaria. Прекрасно направен филм за преводачката Нели Червенушева. Не можах предваритерно да се сетя за кой става дума докато не чух гласа на тази жена. Тя превеждаше симултантно в бившото филмотечно кино Дружба (сега Одеон) в продължение на 40 години. И то в една стаичка 1.30 на 1.50. Този глас няма да го забравя никога. Защото в това кино прекарвах доста време, когато бягахме от час или имахме свободен. Не ходехме в компютърни клубове (просто такива нямаше) или кафенета, а отивахме на кино. И представете си, се редяхме на опашка за билети.

Филмът разказва за пътуването на Нели Железарова до Италия и срещата и с режисьорите Еторе Скола и Марио Моничели. Нели е превеждала през цялата си трудова кариера филмите на тези двама колоси на италианското и световно кино. И представете си- никога не е посещавала Италия. Никога не е посещавала страната и местата, където са снимани филмите, които е превеждала. И досега си спомням гласа и идващ от малката стаичка в киносалона . Страфотен глас, страхотен тембър, запомнящ се Страхотни чувствени преводи , направени от една истинска професионалистка.

Жестът и попадението на режисьора Теди Москов бяха изумителни. Поподнал бе точно в десятката. Вълнението на тази жена , която се разхождаше по Римските улици бе неописуемо. Очите и се напълват със сълзи, когато отива до фонтана Ди Треви и в съзнанието и изниква сцената с Марчело Мастрояни от филмът на Фелини. И заплаква. Само тогава.

Срещата и с Марио Моничели бе в неговия дом. “Авторът на Армията на Бранкалеоне”, “Сплендит”, “Амаркорд”, “Приятели мои” бе изумен ,когато се възхищава на прекрасния и италиански език и я пита дали е живяла в Италия. “Никога”- отвръща Нели.

На края на филма посетиха езерото Лаго ди Комо. Там нашия поет Пенчо Слевейков бе прекарал последните мигове от живота си. На това място откриват, че се продават стихосбирките на поета преведени на български и италиански. Много трогателно за нас българите. Самата Нели намира преводите на тези произведения за прекрасно направени.

Затрогваща история и прекрасно направен филм, който ще се помни.

Монолог в кафене

Беше привечер. Имах среща пред едно заведение. Тъй като имаше достатъчно време реших да изпия чаша вино и да почакам на топло.В заведението нямаше много хора.За някои може би бе още рано, а други вероятно почиваха след Новогодишните празници и не им беше до пиене. На бара имаше един човек.Беше млад, около 35-36 годишен. Видях, че пиеше ракия и явно не му се пиеше сам.Попита ме какво ще пия и ме почерпи с чаша вино. Веднага разбрах, че е от тези дето си търсят с кого да завържат разговор. Само те чакат де седнеш и започват. Без покана. Така и стана.

-“Голяма суетня са тези празници, голямо нещо. Да ги питаш тези хора от къде извадиха тези пари? Мен ако питаш не са изпод дюшеците. Скътал е българинът някой и друг лев и сега харчи като луд. А нямали какво да ядат. Е, може и някои да нямат. Ама други се чудат къде да харчат. То сега това не е проблем. Нали направиха Молове. Да ги питаш какво е това Мол, няма да ти кажат. Ама като влезеш вътре си като на панаир.Хора, хора и пазаруват като луди. А най много май купуваха GSM-и. Къде за подаръци, къде за себе си. Защо съм им толкова тия телефони? Ето на, на мен GSM не ми трябва. От както съм без него се родих.Спокойствие. Тишина. И мои приятели се чудят, ама как така нямаш ? Ами нямам. Не ми трябва.Ама не може така, викат те. Ако някой те търси как те намира? Намира ме , казвам. Имам домашен телефон и там ме намира.Мене само за работа ме търсят.Все да вземат нещо. Въпреки, че работя като таксиметров шофьор такова не ми трябва. Само беля с него. Ето, една година бях на море и ме викнаха на работа. Намериха ме по тоя пусти GSM.А хубаво си се печех на плажа. Развалиха ми рахатлъка. И оттогава нямам такова нещо. Даже един приятел ми прерови багажника на колата да се увери, че не го крия там. И не го намери. Просто защото нямам. Наскоро ходих с клиенти до Пловдив. Бяха мъж и жена. Понеже там паркирането е трудно жената казва

– “Ти стой тука, а ние като свършим ще ти звъннем по GSM-а.-Нямам такъв, казвам. А тя не вярва. И ми дава нейния телефон да ми звъннат на него. Ама след малко се звъни и аз вдигам. На телефона – дъщеря и.А аз казвам –Майка ви е заедно с баща ви в Пловдив.Жената като чу ,че дъщера и я е търсила и какво съм казал, изтръпна.Пожълтя направо. Оказа се,че това въобще не са съпруг и съпруга. Голям конфуз се получи. Ето за това не искам да имам такова нещо. Който ме търси ще ме намери на домашния ми телефон. И сега съм спокоен, че никой не ме безпокои по никое време и не ми звъни по нощите. Само един път съжалих, че нямам мобилен телефон. На гости ми идва брат’чеда.Носи ракия. И не може да ме намери. Е, тогава наистина съжалих. Жалко да ракията. Върна си я у дома и ми се разсърди. И аз се разсърдих на себе си.”

GSM-а ми звънна и ме откъсна от монолога на човека до мен. -“Ето виждаш ли, каза той, едно питие на спокойствие не може да изпие човек.”

Май беше прав.

И това е безхаберие

Загражденията са поставени на сградата на БТК на ул. Шандор Петьофи и ул. Люлин планина в София. И то така, че колите спокойно да паркират. Рационално решение. Пострада само една кола. За сега!?

А ако вместо кола имаше хора?

Как се печелят избори

При последните избори за кметове и общински съветници това се видя най-добре в София.Спечели бате Бойко и то без да си дава много зор и да харчи пари за плакати и телевизионни изявления. Защото агитацията в ногова палза я направиха неговите опоненти.Именно те агитираха да него като го плюеха и вадеха компромат след компромат.А човека просто си седеше и ги слушаше. И им гледаше сеира.Защото хората вече не вярват на думи - искат и дела. А Боюко Борисов направи за година и половина неща ,които другите не успяха да направят и за два мандата. И е много ясно, че той се цели не в кметското място, а далеч над него. В премиерското кресло. Даже мисля, че тези избори бяха излишни и трябваше направо да отидем на избори за ново правителство и премиер. Е, иде пролет. Ама трябва да почакаме да мине зимата. Тя ще бъде сурова, мразовита.Първо ще трябва да изядем туршиите и киселото зеле и после да мислим за смяна на водачите. Зимата на нашето недоволство може да прерасне в бунта на нашето задоволство.

Юруш народе на стачките !

Който превари той ще натовари.Сега е момента. Пролетта на недоволството започна със заплаха за стачка на шофьорите. Само заплаха, и то много резултатна. След това дойде ред на учителите.Само че те замълчаха и с това помислиха, че ще стреснат власта. Грешка. Министъра им отговори, че и той може да замълчи. И така ще има да си мълчат цяла година. А сега им казва, че не знае откъде да вземе пари за да повиши заплатите им. Ами от там г-н министре ги вземете, откъдето взехте и за шофьорите. Нали тези учители учат и техните деца. Само че властта не я е страх от учителите. Страх я е от още стачки. От лавината на стачките. Защото много често става така, че когато двама се карат, печели трети. Да видим кой ще е това. А дотогава мълчете. Нали знаете, че мълчанието е злато?

Коритаров Live - с Мартин Заимов

На 20.09. 2007 г. в сутрешният блог по Нова телевизия водещия Георги Коритаров ни срещна с кандидата за кмет на София, Мартин Заимов. С присъщото му чувство на непокизъм Коритаров доста добре лавираше между лаконичните отговори на Заимов. Изтискваше го като лимон. И имаше защо. Като внук на известния в миналото генерал Владимир Заимов, кандидата на СДС се оплете като пиле в калчища. А Коритаров се беше подготвил много добре. На въпрос защо е казал, че дядо му никога не е бил съветски шпионин, Заимов отговори, че знае това от документите с които разmолага семейството му. А Коритаров тука извади две книги, издадени в бившия Съветски съюз, в които черно на бяло пише, че генерал Владимир Заимов е удостоен със званието Герой на Съветския Съюз. -"Значи,че се срамувате от дядо си?"- контира го Коритаров. В отговор на това Мартин Заимов каза- "На кого говорите? На мен ли?" " Човека може и да разбира от финанси(и това е спорно), но явно е ,че не може да се държи достойно пред медиите и не може да реагира на провокиращи въпроси. И иска да става кмет. Пази боже!

Заслужава си да се замислим

Посетих откритата изложба на фотографа Ян Артюс-Бертран при НДК. Поразителни снимки.Показващи неща, които човек може де види само от птичи поглед. Но именно гледната точка на автора те кара да осъзнаеш нещата свързани с природата, нейната уникалност и опазване.. Изключителни кадри и прекрасни места е заснел автора. А мястото на което са изложени е много добре подбрано. Това също така помага за по-доброто възприемане на изложбата. Сигурна съм, че след разглеждането на тази уникална изложба хората ще се отнасят към природата по друг начин.

Матрьошките в българския политически театър

Кой кой е? Кой на кой човек е?Това са въпроси, които хората в България си задават вече близо 18 години. И като че ли отговор няма.И не може да има. Тъй като се оказва, че всеки е човек на някого. И ако днес някои от връзките не са съвсем ясни, то след време лъсват и всичко се изяснява. В началото на прехода тези връзки не бяха така ясно очертани. С течение на времето политическите кукли намериха съратници и се присламчиха в театъра на политиката.Оформиха се в клубове по интереси. В момента политическата верига е станала толкова голяма, че може да опаше цялата страна. Стана ясно, че социалистите (комунистите) са свързани с царистите и с ДПС.Стана ясно, че седесарите са свързани с комунистите (макар да не го признават). Ясно е ,че кмета на София е свързан и с царя и със седесарите и с комунистите. И това ще стане още по-ясно когато спечели изборите в София. А той ще ги спечели именно защото в това ще му помогнат слабите кандидатури и на комунистити, и на десните и на царистите. Умишлено слаби кандидатури. Само едно не е ясно- кой е свързан с народа? Защото докато политиците излизаха на българската сцена както матрьошките излизат една от друга, на народа се подхвърляше торба с лъжи. И хората бъркаха в тази торба с надежда да извадят нещо свясно. Но уви! Всичко което изваждаха бе още някоя политическа матрьошка. И то от онези малките. Не е ясно още кой се крие в матрьошката майка? Поживьом, увидем! Може би в някой друг живот?

Нормално качество ли е завистта?

Провокирана съм от една тема, която много време вече присъства в българското медийно пространство- завръщането на медиците от Либия. Добре се върнаха хората, и то живи . И добре ги посрещнахме. И добре им завидяхме. За нещо, което даже не са получили още. А може и да не получат? Предмета на завистта се оказаха едни апатраменти.Е, доказа българина,че е такъв какъвто е- завислив. А защо никой не им завидя за годините, които прекараха в странство? Защо никой не помисли, че на тяхно място може да е самият той и тогава щеше да оплюва държавата и да моли някой да му помогне? Защото е така. Вярно е , че в държавата ни има доста хора, на които трябва да се помогне. Но това не значи да завиждаме на тези, които прекараха в затвор доста години. И държавата трябва да им даде доста повече от едни пари и социални осигуровки. За да се реваншира поне частично за това, което им причини с бездействието си през тези години. Защото те са наши сънародници и не заслужават тази съдба. Горкият Левски, ако можеше да види това? Представете си, че беше дочакал Освобождението и за заслуги то бяха наградили с нещо?! И после някой да изтърси, че никой не го е карал да се бие за народа и да прави революция. И е заслужил съдбата си. А той е отишъл да се бори за свободата на тоя народ. Какъв народ,бе?

Малко снимки от протеста за парк Странджа.Около 400 души бяха пазени от четири автобуса с полицаи. Но протеста премина тихо и кротко, без екцесии. За щастие!
В края на страницата можете да видите видео от протеста.

От каво ме хвана срам

 Когато преди няколко дни моята дъщеря ми каза, че отива на
протест си казах- ''Господи и това доживях да видя.
Още не е наясно със
себе си, а тръгнала за протестира''.А и често да си призная
ме беше страх от някакви екцесии и от това в мелето да не и
се случи нещо лошо. Пред себе си се съмнявах
в успеха на едно такова начинание и си мислех, че едва ли ще
се съберат повече от 10-15 човека.На другият протест
на 4.07.2007 година реших да отида и  аз с нея.И бях мното
изненедана от това, което видях.Изключителни млади и не толкова
млади хора се бяха събрали пред художествената галерия, донесли
своите самоделни плакати и скандираха
-Спасете Странджа.
Нещо, което цял народ трябва да скандира го правеха около 400
младежи и отсрамваха цялата нация.А отзад в градинката зад
бившия мавзолей майки спокойно разхождаха децата си и не се
интересуваха от това ,което ставаше пред тях. Сякаш живееха
в друга държава. Младежите бяха толкова оригинални в костюмите
и сценките, които разиграваха, че помислих че са студенти в
театралното училище и използват митинга за сцена. Учудващо е,
къде се бяха изпокрили родителите и по-възрастното поколение
и защо не бяха с децата си.Ето от това ме хвана срам.
След като видях това обаче  се успокоих за своята дъщеря и
за това поколение.Мисля, че децата са по-добри от своите
родители.Варвам искрено в това.

Какво ни вълнува

Какво ни вълнува в това напрегнато време? Може би политиката?Може би отглеждането и възпитанието на децата ни? Може би времето, което с изненеда откриваме, че се променя? Или може би всичко това заедно? Ще си помислите и ще решите. Аз мисля,че всичко това е важно. Повече обаче ме вълнува цинизма с който тези въпроси се поставят.Вземете например концерта, който се организира на много от световните сцени - Live Earth. В това няма нищо лошо, само че да видим кой го организира? Под патронажа на бившият вицепрезидент на САЩ Ал Гор. И в това според мене е цинизма.Сетил се човека сега след като не можа да стане президент. А да не забравяме, че САЩ са единствената страна, която отказва да подпише договора от Киото за намаляване на вредните газове в атмосферата. Това е евтин популизъм и търсене на дивиденти. Истината е една- Земята е в опасност и ако искаме да я спасим трябва да действаме бързо и да бъдем единни и последователни. А не да задействаме защитните си реакции, когато времето изтича и гонга за край на мача ще бие скоро. А победител в тази мач няма да има. Всички са губещи.