Вървях по каменният път и вдишвах влажния и все още студен въздух. Пролетта не искаше да отстъпи пред лятото. Гората ме погълна и ме скри от света. Чуствах се защитена и покорена от нея. Потокът се беше сврял в ниското дере и тихо се плъзгаше по изгладените камъни. Сякаш му се искаше да излезе нависоко и да покаже силата си. Но дърветата го спираха и му пошепваха с клоните си да не се прави на голям. Потокът ги послуша и продължи тихо да се спуска надолу, надолу. Така както трябваше да се държи едно малко поточе.Последният завой отминах и манастирските порти достигнах. И тука господарка беше тишината. Отпуснах се и исках да поема колкото можех повече. Да ми стигне за цялата тази глъч, която ме чакаше в града.
Няма коментари:
Публикуване на коментар