Тишината била цветна, знаете ли?

Денят е мрачен. Облаците изведнъж се струпват на едно място и дъждът се изсипва като из ведро. Това ме натъжава, но съвсем за кратко. Едва сме излезли на караулката на пътя за Кремиковци и слънцето отново се ококорва. Отначало срамежливо, после по смело наднича изпод облаците. Манастирът е съвсем близо до селото. Толкова е близо, че чак не мога да повярвам такава тиха и спокойна обител да се намира до такова студено и сиво място. Липсва пушекът от комините.Отстъпил е на разбитите останки от сгради и стърчащи колони и железа. Всичко ми напомня за едно сиво минало и се чуствам като в декор от някой научно-фантастичен филм.След няколко завоя сивият дим и е заменен от красивата гледка към София и Витоша. Тихо и цветно е вътре. Много цветно. Добре поддържана църква и двор. Отпускам се на една от пейките и се опитвам да не мисля за нищо. Получава се. В съзнанието ми е само тишината и боядисаните в унисон с цветята пейки.

Жълто спокойствие.