Делник. Тишина. Туристите не са превзели града. Отдалеч се чува косачка на трева. После пак настъпва тишина. Ромол на река. Обикалям пустите калдаръмени улички на Вароша с надеждата да не срещна никой по пътя си. Повечето от старите къщи са превърнати в ресторанти и кафетерии. И хотели. Бизнесът си е бизнес. Влизам в пусти дворове и се изкачвам по дървени стълби. Искам да надникна навсякъде. В църквата е пусто. Отвреме навреме някой влиза да запали свещица. Огънче на надежда. Дали я има?
Вървях по каменният път и вдишвах влажния и все още студен въздух. Пролетта не искаше да отстъпи пред лятото. Гората ме погълна и ме скри от света. Чуствах се защитена и покорена от нея. Потокът се беше сврял в ниското дере и тихо се плъзгаше по изгладените камъни. Сякаш му се искаше да излезе нависоко и да покаже силата си. Но дърветата го спираха и му пошепваха с клоните си да не се прави на голям. Потокът ги послуша и продължи тихо да се спуска надолу, надолу. Така както трябваше да се държи едно малко поточе.
