Спомен от бъдещето

Завърших гимназия през 1975г. Тогава не си и помислях за неща като гласност и перестройка. И през ум не ми минаваше. Когато в бившия Съветски съюз умря Брежнев и лидерите на тази страна започнаха да се сменят доста често не можех да осмисля какво става и че това ще доведе до промени и у нас. Даже и когато по времето на Андропов започнаха да правят проверка на документите за самоличност на улицата и да сервират алкохол само след определено време. Не ми беше ясно какво е свобода на словото. Не знаех какво е да си свободен. Не знаех какво е да можеш да правиш каквото поискаш, без с това да накърняваш нечие право. Знаех единствено, че банани има през зимата. Знаех, че има "дефицитни стоки". Знаех, че за до си купиш нова и стойностна книга трябва да имаш връзки. Затова, когато по телевизията казаха, че са свалили Тодор Живков не можах да повярвам. Дъщеря ми се роди пет месеца преди 10-ти ноември 1989г. С нея заедно ходихме на митинги. Тя не можеше да скача и да вика, но аз го правех. И се радвах. Радвах се като дете. Като човек, който дълго време е бил под водата и най- сетне е поел глътка въздух. Поел е така дълбоко, че чак се задавя. Този въздух ми действаше като опиум. Много време мина оттогава. Детето ми порасна. Сега е самостоятелна и може сама да вика. За когото иска. Тя не си спомня за времето на режима на тока и за опашките за кисело мляко. Но аз помня. Помня всичко. И затова сега, когато някй започне да прави ревизия на това време и да казва, че всичко е било напразно, няма да се съглася с него. Вярно е, че доста се окраде. Но също така е вярно, че доста и се направи. Направи се, въпреки кражбите. Въпреки стремежа на някои да натрупа богатство за сметка на масите. Сега доста се омаловажават някои неща. Това е, защото хората имат склонност да забравят какво е било. Забравят за свободата, която са постигнали, защото никога дотогава не са я имали. Да бъдеш свободен не означава да бъдеш сит и нахранен. Духът иска иска различна храна. И явно несвободния човек не може да понесе изведнъж такова изобилие. Стомахът му не понася свободата и си иска бананите през зимата. Моето дете, обаче не помни това време. За щастие. За нея времето тече по друг начин. В нейното време. Сега тя трябва да пее -"Времето е наше, спете спокойно деца". И да мисли за своите деца.
Защото историята не се повтаря.
Освет ако не я четете отзад- напред.

Наистина ли стигат 45 години?

Когато дойде 10-ти ноември 1989г. бях на 32г. Тогава се роди и дъщеря ми. Сега тя е на 20г. Нейното детство мина в тия бурни години. Моята младост също. Тя не помни нищо, но аз помня. Много добре. Сега се чудя (понеже ме пита) какво да и кажа за тия години? Чудя се, не защото не искам да и кажа, а защото не знам какво да и кажа. Понеже много неща сега ми се изясниха и от разстоянието на годините видях всичко по друг начин. Ще и кажа за еуфорията от промяната след 45г. комунизъм. За митингите и концертите на СДС. За надеждите. И за илъганите надежди и за голямия банков обир на държавата. За опашките по магазините и за дефицита, който не беше само от продукти от първа необходимост, но и дефицит на честност, на отговарност пред собствения народ. За забогатяването на едни и обедняването на други. За лъжите на една партия и премятането на едни куфарчета. Ако ме попита обаче за това дали съжалявам за нещо, ще кажа не. Не се чувствам излъгана.По скоро се чувствам участик в един филм.Обаче в него ми се отреди ролята на статист.Статиста е важен, понеже без него филма не става. И сега бих постъпила по същия начин.Бих участвала в същия филм. Но сигрно ще искам друга роля.По-главна. Защото идеята в която вярвах е същата.Само хората, на които вярвах вече не са. И ако съм огорчена от нещо, то това са тези, които ловяха риба в мътна вода и се облагодетелстваха и забогатяха за наша сметка. Хората могат да те излъжат. Независимо от коя партия са. И пак бих ходила на митинги и бих викала "БКП е мафия" и "Кой не скача е червен", защото вярвам в това. Вярвам на това, което видях през тези 20г. Вярвам в голямия митинг през 1990г. на СДС на Орлов мост. И в това, което се случи през 1997г. пред Народното събрание. Бях свидетел на барикадата му и страха в очите на социалистите вътре, които пееха възрожденски песни и с това се мъчеха да си дадат кураж. А ги беше страх. Страх ги беше от хората. От тия хора, за чиито гласове се бореха по време на избори. И от тия близо един милион души, които изгониха в чужбина. Защото им трябваха и тяхните гласове. И техните пари.
Много от вас сигурно се питат защо бе нужно всичко това? И защо трябваше да минат толкова години, за да проумеем някои очевидни неща. Слепи ли сме били? Не, не сме. Просто ни е трябвало повече време. За да отрезнеем след еуфорията и да свалим очилата. Ония с 3-те диобтъра късогледство. Защото искахме всичко да мине мирно, без екцесии. Тиха революция, така да се каже.Но такава няма.
Има само псевдо революция.