Въпрос на едно пораснало дете

-Мамо, защо човек се ражда, щом трябва един ден да умре ?- този въпрос изстреля моята пораснала дъщеря. Питането й ме завари неподготвена. Не знаех какво да отговоря и затова изломотих някакви шаблони и готови фрази. Не знам дали остана доволна от отговора? Аз, не! На другия ден, след като мислите ми малко се поизчистиха от тежкия момент, който понесохме, бях готова с отговора.

Сутрин трябва да видиш слънцето,

а вечер луната.

Лятото трябва да помиришеш цветята.

Да се повъргаляш в тревата.

Когато пораснеш да чуеш училищен звън

и с приятели да играеш навън.

Да усетиш морския бриз и топлия вятър.

Дупето ти да се напълни с пясък.

Да се напиеш в Малката Текила с трясък.

Зимен студ бузките ти да загрее

и дъхът ти с въздуха да слее.

Тепърва хубавото предстои.

Да чуеш детски плач и ти.

Да сменяш пелени и да не спиш дори.

Да те ядосва някой малък змей.

Да пита туй, онуй, защо и как?

Тогава ти, пораснало дете, какво ще отговориш,а?

Сега пък питам аз?

Сутрешно кафе

Протягам ръце, за да стигна небето.

Протягам ръце, за да стигна звездите.

Докосвам така облаче бяло

и с малък подскок го улавям цяло.

Обгръщам го в шепите си малки

скривам го от погледи жалки.

Черно кафе ще направя,

облачето там ще скрия

след това ще го изпия.

Ще се опивам от височината

ще вкусвам красотата

и ще поглъщам белотата.

После ще попитам облачето бяло

дали случайно теб не е довяло?

Снимки в мъглата

Стъпвам върху мокрите павета и оглеждам сградите наоколо. Градът изгледа запуснат и призрачен в мъглата. Въпреки това снимам. Без светкавица, сякаш се боя, че тя ще прониже гъстата мъгла, лъчът ще се отрази и ще се върне при мен. Валяло е. Мъгла плюс дъжд- прекрасна комбинация. Мокрите павета блестят на светлината. Въздухът е жълт и почти непрозрачен. Прекрасно за разходка. Но решавам друго. С любими хора в "Egur,Egur". Там няма мъгла, а само добро настроение, арменско кьопоолу и разни други вкуснотии.

Следпразнично

По празници обзема ме прозрение
И хващам се за някое творение
като удавника за своята коса.
Да се измъкна неуспявам,
затъвам в дупката
за своите дела.
След кратко наблюдение, напивам се и пак заспивам
и на убита птица се преструвам
И чакам някой с целувка да ме съживи.
Крилата ми отново да пораснат и да полетя.
Мечтите ми отново да възкръснат
полети с живата вода.
По празници обзема ме недоумение.
Дали вълшебствата са божие творение?

Вярвате ли в Дядо Коледа

Едно време, когато бях дете нямаше Дядо Коледа. Имаше Дядо Мраз. Той носеше подаръците. Страхотни подаръци. И винаги идваха по най-невероятен начин. Това под елхата бе много изтъркано и не се практикуваше. Спомням си, че или намирах пакета на балкона или бе закачен на прозореца, но отвън. Никога не съм се съмнявала в съществуването на Дядо Мраз. Това продължи до тогава, докато не видях една вечер баща си да връзва кутия на розетката на комина. И край. Дотам с вярата. След като вече и аз имах дете, вярвах заради него. Но сега пък се появи и Дядо Коледа. Стават двама. А, сега де!? Настъпи объркване. Кой е истинския?И в кой да вярваме? Започнах да обяснявам, че единия идва на Коледа, а другия на Нова Година. Дядо Коледа раздава на послушните деца, а Дядо Мраз на непослушните. Така подаръци ще има за всеки от сърце. Това обаче усложни нещата. Във финансов смисъл. Щом има двама дядовци трябва да има и два подаръка. Защото всяко едно дете през годината е било и послушно и непослушно. Заедно с празничната кутия осъзнах, че подарявам на детето си нещо много важно- ВЯРА. А когато имаш на кого да дадеш от това толкова ценно усещане се чувстваш наистина като магьосник. Или по-точно като Дядо Коледа на квадрат. Да повярваш в чудесата и да накараш още някой да повярва в тях. Това е смисълът. И всеки да получава това, което е мечтал. Сбъдването на една мечта поражда друга. Това поддържа стремежа и вярата в постигането и.
А вие вярвате ли в Дядо Коледа?

Честито Рождество Христово!

Традицията и тази година беше спазена. Бъдни вечер с цялото семейство, а на другия ден и страхотния обяд на Коледа. Разликата от други години беше тази, че си имах помощник в кухнята. Дъщеря ми приготви повечето от нещата- сърми, баница с тиква и питката. А празничните коледни бисквитки станаха наистина страхотни. За мен не остана друго, освен да наблюдавам и да и се радвам. И да се наслаждавам на вечерта.

Приятели мои

Почина един от любимите ми режисьори- Марио Моничели. Самоубил се, след като научил диагнозата си- рак на простатата. Има филми, които ме развеселяват. Има и такива от които стомахът ми се тресе и подува от смях. Неудържимо. Такива са и филмите на Моничели. По големите от вас ще си спомнят "Армията Бранкалеоне" и трите части на "Приятели мои". По-младите ще трябва да ги гледат. За "Армията Бранкалеоне" ще трябва да отидат в кино Одеон. Само там може все още да се гледа. Другияг го има в нета. А аз ще им се насладя отново и отново. И ще си спомня за някой приятел. Този път може и да поплача.

Днес

Днес наистина е един щастлив ден за мен. Още сутринта си пожелах нещо и малко след това то се сбъдна. Не си помислих и за един миг, че е съвпадение. Не и след като няколко часа след това една дъга ми се усмихна. Цветна, истинска. Мечтите се сбъдват. Сега остава и тото да пусна.

Там, където Дядо Йоцо гледа

Има места където дъхът спира. Високи скали, виеща се река, тесни дървени мостчета, синьо небе и един прекрасен слънчев ден. Всичко това намерих в Искърското дефиле и Лакатник. Гарата е съхранила соцатмосфера и мириса на локомотивите, задвижвани с въглища. Гара за двама?Не. Мястото е доста посещавано през почивните дни. Туристи, алпинисти и групи от ученици. Селото и скалите над него са доста оживени в края на седмицата. И въпреки това Лакатник изглежда като замръзнал във времето. Стара, очукана гара. Само пристигащите и тръгващи влакове донасят полъх на живот. И хората. Донякъде.

Маршрут за уикенда

Земенския манастир е едно чудесно място за посещение през почивните дни. Намира се на около 70км от София по пътя за Кюстендил. Разположен е близо до гр. Земен в Коньовската планина. Манастира не е действащ и е към НИМ. Сградите са реставрирани и скоро вероятно в тях ще може да се нощува. Църквата и стенописите в нея са от 11-14 век. Уредничката ще ви посрещне любезно и ще ви разкаже за историята и стенописите на манастира и църквата.

Прeди да падне първия сняг

Есенни шарки в Южния парк на София. Пътеките- цветни шарени черги. Дарветата с листа като коледни играчки. Разноцветно, но и малко тъжно. Идва зима.

Спомен от бъдещето

Завърших гимназия през 1975г. Тогава не си и помислях за неща като гласност и перестройка. И през ум не ми минаваше. Когато в бившия Съветски съюз умря Брежнев и лидерите на тази страна започнаха да се сменят доста често не можех да осмисля какво става и че това ще доведе до промени и у нас. Даже и когато по времето на Андропов започнаха да правят проверка на документите за самоличност на улицата и да сервират алкохол само след определено време. Не ми беше ясно какво е свобода на словото. Не знаех какво е да си свободен. Не знаех какво е да можеш да правиш каквото поискаш, без с това да накърняваш нечие право. Знаех единствено, че банани има през зимата. Знаех, че има "дефицитни стоки". Знаех, че за до си купиш нова и стойностна книга трябва да имаш връзки. Затова, когато по телевизията казаха, че са свалили Тодор Живков не можах да повярвам. Дъщеря ми се роди пет месеца преди 10-ти ноември 1989г. С нея заедно ходихме на митинги. Тя не можеше да скача и да вика, но аз го правех. И се радвах. Радвах се като дете. Като човек, който дълго време е бил под водата и най- сетне е поел глътка въздух. Поел е така дълбоко, че чак се задавя. Този въздух ми действаше като опиум. Много време мина оттогава. Детето ми порасна. Сега е самостоятелна и може сама да вика. За когото иска. Тя не си спомня за времето на режима на тока и за опашките за кисело мляко. Но аз помня. Помня всичко. И затова сега, когато някй започне да прави ревизия на това време и да казва, че всичко е било напразно, няма да се съглася с него. Вярно е, че доста се окраде. Но също така е вярно, че доста и се направи. Направи се, въпреки кражбите. Въпреки стремежа на някои да натрупа богатство за сметка на масите. Сега доста се омаловажават някои неща. Това е, защото хората имат склонност да забравят какво е било. Забравят за свободата, която са постигнали, защото никога дотогава не са я имали. Да бъдеш свободен не означава да бъдеш сит и нахранен. Духът иска иска различна храна. И явно несвободния човек не може да понесе изведнъж такова изобилие. Стомахът му не понася свободата и си иска бананите през зимата. Моето дете, обаче не помни това време. За щастие. За нея времето тече по друг начин. В нейното време. Сега тя трябва да пее -"Времето е наше, спете спокойно деца". И да мисли за своите деца.
Защото историята не се повтаря.
Освет ако не я четете отзад- напред.

Лятноносталгично

Мислите ме носят на юг
като полет на птица.

Задъхвам се от спомена за лятото и топлото море.
Не искам да порасна,
а пак да съм дете.
Уви, не е възможно.
Будилника на времето отмерва безотказно.
Дали възможно е да върнем времето.
Дали ще е напразно?

Поздрав от Господ

Харесвам залеза повече от изгрева. Не знам защо? Може би защото е по-дълъг и остава повече време за наблюдение? И за размисъл. Навярно е това. Загледана в кървавите багри насочвам мислите си в определена посока. И взимам решения. За живота, за хората около мен. За настоящето и бъдещето. Никога за миналото. Може би защото със скриването на слънцето тялото и душата ми се подготвят за идването на новия ден? Красотата на залязващото слънце и озареното небе ме карат да се настройвам позитивно и в очакване. Очакване за нещо ново и прекрасно. Какво ли? Не знам още.
Утрото ще покаже.

Eсен в Ребърково

Io sono di guardia, qui

Внимание!Аз съм пазача тук.


И съм много страшен.Имам големи зъби и лапи. Устата ми също е огромна.Хапя, хапя.


И много силно лая.
Бау!

Черепишки манастир- едно кътче от рая

"Душата ми копней за тишина
Сърцето ми тупти безспир за мир
Зове ме горда Стара планина
и сгушения в нея манастир"

Змей Горянин