Обичам те, Созопол!

Няма съмнение, че Созопол е един от най-красивите и най-старите градове по българското черноморско крайбрежие. На мястото на сегашния град е основана елинска колония и получава името на бог Аполон, който е закрилник на колониите. През последните години Созопол се разрастна много, но ако се разхождате в старата част ще усетите по-добре атмосферата на града. Тесните и понякога едва пропускащи улици привличат много хора. Най-добре, обаче, се чустват хората на изкуството. И има защо. През времето, което прекарах там не можах да се наситя на гледките, радкриващи се от тесните тераси и процепи между къщите. От всяка една пролука се очертаваше един много красив и различен поглед към морето. Часовете минаваха, а аз продължавах да ходя и не усещах нито умората, нито жегата. Натисках затвора на апарата си без да мисля за това колко кадъра са ми останали (предимството на цифровата фотография) и продължавах да търся детайли и невидими за обикновенните хора неща, които да запечатам. Възрастни лелки седяха пред портите и продаваха смокиново сладко, непритеснени даже от голямата жега. Картини, художествено изработени рамки и керамични изделия украсяваха сергиите. Красота! Наслада за сетивата!

Обичам те, Созопол!

8-14 07. 2011г.

Нека да е лято.......

Само да е лято.....
В ушите да звучи само плясък на вълни.....
Лицето да се огрява от сутрешните лъчи.....
И малка лодка да ни чака на брега....заедно с нашите спомени.

Тишината била цветна, знаете ли?

Денят е мрачен. Облаците изведнъж се струпват на едно място и дъждът се изсипва като из ведро. Това ме натъжава, но съвсем за кратко. Едва сме излезли на караулката на пътя за Кремиковци и слънцето отново се ококорва. Отначало срамежливо, после по смело наднича изпод облаците. Манастирът е съвсем близо до селото. Толкова е близо, че чак не мога да повярвам такава тиха и спокойна обител да се намира до такова студено и сиво място. Липсва пушекът от комините.Отстъпил е на разбитите останки от сгради и стърчащи колони и железа. Всичко ми напомня за едно сиво минало и се чуствам като в декор от някой научно-фантастичен филм.След няколко завоя сивият дим и е заменен от красивата гледка към София и Витоша. Тихо и цветно е вътре. Много цветно. Добре поддържана църква и двор. Отпускам се на една от пейките и се опитвам да не мисля за нищо. Получава се. В съзнанието ми е само тишината и боядисаните в унисон с цветята пейки.

Жълто спокойствие.

Искам развод с Ники Кънчев. Може, ама друг път!

"Може би за 54г. не си спечелил нито лев без усилия? Сега късметът ти се усмихна. Дай верен отговор сега и на мига може да спечелиш 10000лв."

Това съобщение получих на мобилния си телефон. Такъв SMS са получили и доста мои познати. Питам се откъде от MTel знаят кога съм родена? Не са ли тайна тези данни и имат ли право да ги разпространяват? И къде е комисията за защита на личните данни и защо не се самосизира по случая?

Много въпроси. Отговор, обаче няма. Утре може адресът ми да попадне у някого и той да разполага с него и да ми звъни на вратата час по час. Да ме залива с тъпи въпроси и да очаква "верни" отговори, носещи на някой пари. Или може и самия "г-н Стани богат" да ми се изтресе пред вратата. Кой знае?!

Лунно затъмнение и вот на недоверие - 15.06.2011г.

Лято е. Юни. Горещо е. Въздухът трепти и лекия ветрец разнася праха по софийските улици. Седмицата е белязана от наближаващия вот на недоверие към правителството. И от едно друго събитие, но не политическо, а астрономическо- пълно Лунно затъмнение. На пръв поглед няма връзка между двете неща. Едното е на Земята, а другото далеч в Космоса. Обаче според мен не е така. Има връзка. Явно не случайно датата на политическото затъмнение избрана така, че да съвпадне с астрономическото. И докато Лунното затъмнение няма цел, а е само следствие от движението на Луната и Земята спрямо Слънцето, то вота на недоверие има за цел да замъгли съзнанието ни и да притъпи чисто човешката ни бдителност. С две думи- отвличане на вниманието. Разликата между двете събития е не само в целта, но и във времето. Лунното затъмнение продължи 1.40ч. Сянката на Земята закри Луната за определено време , докато черната дупка пред паметника на" Цар Освободител" закриваше със сянката си всичко- от празни думи, до закани и попържни и то в продължение на дни и години. И продължава и в момента. Сянката на затъмненото съзнание не се отместваше с години. Докога? Никой не може да каже, понеже глупостта е безкрайна. Докато съпоставям двете неща правя снимка на една диря в небето. На пръв поглед прилича на диря от самолет, но не се разнася в продължение на тридесет минути. С какво ли ни пръскат от небето? Вероятно с препарат за промиване на мозъци и изчистване на съзнанието от всякакви въпроси относно целта на това пръскане. Аерозолни престъпления? Може би. Истината е някъде там. Искам да вярвам!

Края на една седмица

Тази седмица много се затрудних при отбелязването на важните събития. Не защото нямаше, а защото не можах да отделя важното от не толкова важното. И за всичко това бе виновна Е. coli

Пустата му ешерихия, така не можаха да установят от къде идва. Ту в краставиците, ту пък в друго нещо. Най-сетне (засега) намериха ,че идва от кълновете. Видя се как работи глобализацията и как западните служби се лутат и маят в търсене на виновника за заразата. Това с кълновете е доста успокояващо за нас българите. Известно е, че те не присъстват много често на трапезата ни. За щастие! Друго е положението при китайските ресторанти. И така българи, преустановете яденето на кълнове и възстановете шопската салата, в която напоследък бяхме принудени да не слагаме краставици. Добре, че не сме заменяли краставицата с кълнове.

Като видях по телевизията на една от сесиите на европейския парламент как един от ораторите размахваше краставица се сетих за един кадър с Никита Хрушчов и неговата обувка. Приликата е случайна.

Наближават избори. Засега две в едно, а може би скоро три в едно. Гледам имената, които се кандидатират за кмет на София и съм направо изумена. Прошко ли да избера или Кадиев? Първото име ми навява едни други мисли, а второто пък възражда едни други спомени. Направо съм раздвоена. Дано не стана и разтроена?!

Минорното ми настроение се подобри от новината, за завърналите се от плен български пилоти.

На 9-ти юни ставаме свидетели на необикновено бърза промяна на времето, прераснала в буря. Снимката е от София рано сутринта:

Съгласих се с израза за промяна на настроението като времето. Съмненията ми за HAARP се възродиха отново.

Края на седмицата ме изненада с новината, че английските служби засекли и задържали голямо количество радиоактивни сушени гъби от България. Установило се, че гъбите са от преди 25 години и са заразени от Чернобилската авария. Не е за вярване как са съхранявани толкова време и дали не са пускани от тях на пазара?

Седмични (по)мисли- 30.05-03.06. 2011

Стана тя, каквато стана! Родната ни журналистика го закъса. Едни се борят за имоти, а други за пари. Все тая, май?

Блъсков осъден за имотите на СБЖ, дължи 280 хил. евро, гонят го от събрание с освиркване

е-vestniк

Знам едно, че Блъсков колкото повече го гониш, толкова по-нахален става. Какво е виновен човекът? Има имоти, защото някой му ги е дал. Кой и как е друг въпрос.

А Васа Ганчева си иска пари, за да пише хвалебствия за предаването на Иван и Андрей, което явно много е закъсало. Ние обикновените хора чакаме вярна и точна информация. Явно няма да я дочакаме от правилните хора в държавата. Ама каква държава,бе? Какви 5 лева?

Информацията се оказа кът. Знаете какво става, когато липсва. Идва ред на дезинформацията. И после на анархията. Някой каза преди време, че анархията е майка на реда.

В същия този вестник Николай Колев- Босия се съсипва да оправдава Васа.

Къде бяхте, негодници? – Николай Колев-Босия до медиите по повод Васа Ганчева

Не била само тя, вика, имало и други като нея. И цитира разни писачи и говорещи братя по (оръжие) перо. Тоест казва, че всички са маскари. Браво на Босия. Нападението е най-добрата защита. Не знам само защо му викат "Босия"?

Ако има класация за най-изненадваща новина, класирам тази за решението на Германия да спре строежа и работата на атомните си централи. Браво на немците. А нашият министър Трайчо Трайков казва, че това е възможно само ако България се засели с немци. Може! Не възразявам. Как бяхме заселени с руснаци цели 45 години? И от това само ползи имахме. Морето ни беше пълно с лагеруващи русначета. Ресторантите също. Рускините идваха тук да си търсят партньори за брак. Аз даже си пишех с едно съветстко другарче. Ех, спомени, спомени. Сега ще видим. Или няма да видим?

Ето какво става по света, а ние се занимаваме с някакви си там хиляда лева. Правят ги на въпрос, като че ли жената ще забогатее с тези пари. Няма, няма. (Не) търсете жената, както се казваше в един френски филм. Или песен?

На фона на тази наша журналистика се развеселих, или не съвсем, от писанията и бисерите от матурите по български език и литература:

"Книгите са прозорец към света, но не са врата.

Който попадне в затвора, трябва да го затворят в килия, пълна с книги, та да чете и да разбере какво е нещастието.

Книгата е нещо много хубаво, носи знания за света, за нещата, които ни заобикалят, но стихотворението ни показва, че от много четене човек може да се пристрасти, да наруши душевното си спокойствие и да влезе в психиатрия. Затова аз избирам да живея.

Чудя се кой си купува днес книги в тази криза. Хората си дават основно парите за хероин - както млади, така и стари.

Далчев е много нещастен. От четене е нямал време да има любима, да се ожени, да създаде семейство и деца. Не е късно да се вземе в ръце и да оправи живота си, не да се оплаква.

Благодаря на Кирил и Методий, че са създали азбуката, за да мога днес да чета книги."

Ей, Делчев, Делчев и ти влезе в историята. Ама в коя?

Гледам в четвъртък по сутрешния блог на BTV как Софиянски се точи да става отново кмет. Както знаете, апетитът идва с яденето. Ама това неговото не е апетит, а направо лакомия.

Доказано било от учените, че GSM-ът причинявал тумор на мозъка. Сега си обяснявам защо някои народни избраници говорят така, сякаш им липсва мозък. А то било от много говорене по мобилния телефон. Но пък като се замисля, преди време казаха, че резерпинът дето го пиеше баба ми за кръвното, бил вреден. А лекарите само това изписваха и пациентите им се чувстваха добре. Да живее прогресът! Нищо не е константно. Всичко тече, всичко се променя. На фона на това новината, че ядем доста сол и вода, заедно с пилешкото месо, направо ми изглежда повече от оптимистична.

Като капак на всичко е, че те идват. Кои? Зелените човечета. Кога? На 12 септември 2011г. това се посочва в доклад на аржентински астроном. Видял ги да се крият зад кометата С/2010- Еlenin.

Няма шега. Вече усещам присъствието им.

Калдаръми

Делник. Тишина. Туристите не са превзели града. Отдалеч се чува косачка на трева. После пак настъпва тишина. Ромол на река. Обикалям пустите калдаръмени улички на Вароша с надеждата да не срещна никой по пътя си. Повечето от старите къщи са превърнати в ресторанти и кафетерии. И хотели. Бизнесът си е бизнес. Влизам в пусти дворове и се изкачвам по дървени стълби. Искам да надникна навсякъде. В църквата е пусто. Отвреме навреме някой влиза да запали свещица. Огънче на надежда. Дали я има?

Витошка стрийт

Слънчев Гергьовден

Вървях по каменният път и вдишвах влажния и все още студен въздух. Пролетта не искаше да отстъпи пред лятото. Гората ме погълна и ме скри от света. Чуствах се защитена и покорена от нея. Потокът се беше сврял в ниското дере и тихо се плъзгаше по изгладените камъни. Сякаш му се искаше да излезе нависоко и да покаже силата си. Но дърветата го спираха и му пошепваха с клоните си да не се прави на голям. Потокът ги послуша и продължи тихо да се спуска надолу, надолу. Така както трябваше да се държи едно малко поточе.
Последният завой отминах и манастирските порти достигнах. И тука господарка беше тишината. Отпуснах се и исках да поема колкото можех повече. Да ми стигне за цялата тази глъч, която ме чакаше в града.

Поезия от сърцето - Николай Милчев

Автор на тези стихотворения е един страхотен поет- Николай Милчев.
Надявам се да го харесате.

МОСТОВЕТЕ НА ГЛОЖЕНЕ

На детството мостовете... Три -
мост каменен, железен мост и въжен.
Стоя на тях... Реката долу ври,
но аз да виждам рибите съм длъжен.

Броиш би рибите? - прошепна тъмен глас.
Надвесих се, а пясъкът се смее.
Той е разсипал златната си власт
и в мокрите си люлки се люлее.

На дъното - по-бели от кози -
се бляскаха кореми на скобари.
Замръзнал съм, а времето пълзи
и искам бързея да изпревари.

Змия лежи на каменния мост -
или е смок, или е пепелянка.
Не ме е грижа... и аз скачам бос
в душата на изгубената сянка.

Железен мост, ти беше като дъб -
и чувствах как ръцете ти железни
чешеха вечер слънчевия гръб,
додето в мрака всичко не изчезне.

Събуждам се - пред мен виси въже
и пеят гнили дървени подпори.
Не смее никой да ме пренесе
по въжен мост обесен от умора.

И затова с усмивката на рак
се щипвам по ръката и свирукам.
Реката литва и не зная как
по мостовете да си дойда тука.


ПОТОП

В колибите под Гложенския манастир,
където хората приличат на печурки,
валеше дъжд. И сянка на пастир
изплува от вълните и се гмурна.

Дъждът валеше много векове.
И манастирът като странен кораб
със котва от скали и грехове
очакваше потъналите хора.

На дъното животът беше спрял,
вместо икони, светеха корали.
И аз се питах - как съм оцелял,
какви ли миди бяха ме създали?

А можех лесно - като на шега,
да съм пастир и гъба, и опашка.
И в къщите от пяна и тъга
да не усещам колко ми е страшно.

Не е възможно, няма от къде
в горите да нахлуе океанът.
Но водораслите по моето сърце
цъфтят и ми говорят да остана.

Сега съм сам. Един отчаян кит,
изгубен върху пясъчна лагуна.
Дъждът полека се превръща в мит,
който с хриле ще трябва да целуна.

Хубава си.......

Хубава си, моя горо,

миришеш на младост,

но вселяваш в сърцата ни

само скръб и жалост,

твойте буки и дъбове,

твойте шуми гъсти

и цветята, и водите,

агнетата тлъсти,

и божурът, и тревите,

и твойта прохлада,

всичко, казвам, понякогаш

като куршум пада

на сърцето, което е

всякогаш готово

да поплаче, кога види

в природата ново,

кога види как пролетта

старостта изпраща

и под студът, и под снегьт

живот се захваща.

Хубава си, моя горо,

миришеш на младост,

но вселяваш в сърцата ни

само скръб и жалост:

който веднъж те погледне,

той вечно жалее,

че не може под твоите

сенки да изтлее,