Витошка стрийт

Слънчев Гергьовден

Вървях по каменният път и вдишвах влажния и все още студен въздух. Пролетта не искаше да отстъпи пред лятото. Гората ме погълна и ме скри от света. Чуствах се защитена и покорена от нея. Потокът се беше сврял в ниското дере и тихо се плъзгаше по изгладените камъни. Сякаш му се искаше да излезе нависоко и да покаже силата си. Но дърветата го спираха и му пошепваха с клоните си да не се прави на голям. Потокът ги послуша и продължи тихо да се спуска надолу, надолу. Така както трябваше да се държи едно малко поточе.
Последният завой отминах и манастирските порти достигнах. И тука господарка беше тишината. Отпуснах се и исках да поема колкото можех повече. Да ми стигне за цялата тази глъч, която ме чакаше в града.

Поезия от сърцето - Николай Милчев

Автор на тези стихотворения е един страхотен поет- Николай Милчев.
Надявам се да го харесате.

МОСТОВЕТЕ НА ГЛОЖЕНЕ

На детството мостовете... Три -
мост каменен, железен мост и въжен.
Стоя на тях... Реката долу ври,
но аз да виждам рибите съм длъжен.

Броиш би рибите? - прошепна тъмен глас.
Надвесих се, а пясъкът се смее.
Той е разсипал златната си власт
и в мокрите си люлки се люлее.

На дъното - по-бели от кози -
се бляскаха кореми на скобари.
Замръзнал съм, а времето пълзи
и искам бързея да изпревари.

Змия лежи на каменния мост -
или е смок, или е пепелянка.
Не ме е грижа... и аз скачам бос
в душата на изгубената сянка.

Железен мост, ти беше като дъб -
и чувствах как ръцете ти железни
чешеха вечер слънчевия гръб,
додето в мрака всичко не изчезне.

Събуждам се - пред мен виси въже
и пеят гнили дървени подпори.
Не смее никой да ме пренесе
по въжен мост обесен от умора.

И затова с усмивката на рак
се щипвам по ръката и свирукам.
Реката литва и не зная как
по мостовете да си дойда тука.


ПОТОП

В колибите под Гложенския манастир,
където хората приличат на печурки,
валеше дъжд. И сянка на пастир
изплува от вълните и се гмурна.

Дъждът валеше много векове.
И манастирът като странен кораб
със котва от скали и грехове
очакваше потъналите хора.

На дъното животът беше спрял,
вместо икони, светеха корали.
И аз се питах - как съм оцелял,
какви ли миди бяха ме създали?

А можех лесно - като на шега,
да съм пастир и гъба, и опашка.
И в къщите от пяна и тъга
да не усещам колко ми е страшно.

Не е възможно, няма от къде
в горите да нахлуе океанът.
Но водораслите по моето сърце
цъфтят и ми говорят да остана.

Сега съм сам. Един отчаян кит,
изгубен върху пясъчна лагуна.
Дъждът полека се превръща в мит,
който с хриле ще трябва да целуна.

Хубава си.......

Хубава си, моя горо,

миришеш на младост,

но вселяваш в сърцата ни

само скръб и жалост,

твойте буки и дъбове,

твойте шуми гъсти

и цветята, и водите,

агнетата тлъсти,

и божурът, и тревите,

и твойта прохлада,

всичко, казвам, понякогаш

като куршум пада

на сърцето, което е

всякогаш готово

да поплаче, кога види

в природата ново,

кога види как пролетта

старостта изпраща

и под студът, и под снегьт

живот се захваща.

Хубава си, моя горо,

миришеш на младост,

но вселяваш в сърцата ни

само скръб и жалост:

който веднъж те погледне,

той вечно жалее,

че не може под твоите

сенки да изтлее,

Пролетен релакс

Мислите ми се търкалят по пътя. Чувам ги, както чувам и шляпането на гумите по неравната настилка. Блъскат се неуморно и отчетливо. Само, когато колата попадне в някоя ( не)очаквана дупка за миг спират и после отново тръгват на първа в главата ми. Природата още не се е събудила. Опитва се. Бавно, но невъзвратимо. Забелязвам само най-рано цъфналите джанки. Леко напъпили и срамежливо отворили цвета си. Тук, там виждам и някой розов цвят на ранна ябълка. Найлонови торбички се носят във въздуха повдигнати от лекия вятър. Мислите ми са черно-бели, но постепенно се оцветяват и нашарват предпролетно. Става ми леко и уютно. Толкова, че постепенно преставам да мисля и сякаш се отделям от пътя и започвам да се издигам. Кротка и притихнала съм. Човекът до мен кара добре. Моли ме да говоря. Правя го с нежелание, защото не искам да се отделя от това лежерно и космическо състояние. Искам да продължа да оцветявам мислите и настроението си, докато ги направя да изглеждат като картина на Моне. Ярки и контрастни. Цветни и леки. Успокояващи и отпуснати. Желани и релаксиращи. Водата в басейна прави това възможно. Лежа по гръб и се отпускам. Мисля си, че отдавна не съм се чуствала така спокойна. Сякаш водата измива от тялото ми всички тревоги, напрегнатост и неудачи, които са ме завладяли от известно време. Сега забелязвам, че плочките в басейна са много ярко сини. Цветът ми напомня точно картина на някой импресионист. Въздейства ми въпреки, че ми изглежда малко пресилено контрастна и ярка. Това, обаче ме доближава до природата и до това съвършенство, което искам да докосна. Имам нужда от този цвят, от неговата яркост и наситеност. Даже и на моменти да ми се струва, че нищо не се случва тук и сега.

Всъщност, нали точно това искам.

Да избягам от реалноста.

Въпрос на едно пораснало дете

-Мамо, защо човек се ражда, щом трябва един ден да умре ?- този въпрос изстреля моята пораснала дъщеря. Питането й ме завари неподготвена. Не знаех какво да отговоря и затова изломотих някакви шаблони и готови фрази. Не знам дали остана доволна от отговора? Аз, не! На другия ден, след като мислите ми малко се поизчистиха от тежкия момент, който понесохме, бях готова с отговора.

Сутрин трябва да видиш слънцето,

а вечер луната.

Лятото трябва да помиришеш цветята.

Да се повъргаляш в тревата.

Когато пораснеш да чуеш училищен звън

и с приятели да играеш навън.

Да усетиш морския бриз и топлия вятър.

Дупето ти да се напълни с пясък.

Да се напиеш в Малката Текила с трясък.

Зимен студ бузките ти да загрее

и дъхът ти с въздуха да слее.

Тепърва хубавото предстои.

Да чуеш детски плач и ти.

Да сменяш пелени и да не спиш дори.

Да те ядосва някой малък змей.

Да пита туй, онуй, защо и как?

Тогава ти, пораснало дете, какво ще отговориш,а?

Сега пък питам аз?

Сутрешно кафе

Протягам ръце, за да стигна небето.

Протягам ръце, за да стигна звездите.

Докосвам така облаче бяло

и с малък подскок го улавям цяло.

Обгръщам го в шепите си малки

скривам го от погледи жалки.

Черно кафе ще направя,

облачето там ще скрия

след това ще го изпия.

Ще се опивам от височината

ще вкусвам красотата

и ще поглъщам белотата.

После ще попитам облачето бяло

дали случайно теб не е довяло?

Снимки в мъглата

Стъпвам върху мокрите павета и оглеждам сградите наоколо. Градът изгледа запуснат и призрачен в мъглата. Въпреки това снимам. Без светкавица, сякаш се боя, че тя ще прониже гъстата мъгла, лъчът ще се отрази и ще се върне при мен. Валяло е. Мъгла плюс дъжд- прекрасна комбинация. Мокрите павета блестят на светлината. Въздухът е жълт и почти непрозрачен. Прекрасно за разходка. Но решавам друго. С любими хора в "Egur,Egur". Там няма мъгла, а само добро настроение, арменско кьопоолу и разни други вкуснотии.

Следпразнично

По празници обзема ме прозрение
И хващам се за някое творение
като удавника за своята коса.
Да се измъкна неуспявам,
затъвам в дупката
за своите дела.
След кратко наблюдение, напивам се и пак заспивам
и на убита птица се преструвам
И чакам някой с целувка да ме съживи.
Крилата ми отново да пораснат и да полетя.
Мечтите ми отново да възкръснат
полети с живата вода.
По празници обзема ме недоумение.
Дали вълшебствата са божие творение?

Вярвате ли в Дядо Коледа

Едно време, когато бях дете нямаше Дядо Коледа. Имаше Дядо Мраз. Той носеше подаръците. Страхотни подаръци. И винаги идваха по най-невероятен начин. Това под елхата бе много изтъркано и не се практикуваше. Спомням си, че или намирах пакета на балкона или бе закачен на прозореца, но отвън. Никога не съм се съмнявала в съществуването на Дядо Мраз. Това продължи до тогава, докато не видях една вечер баща си да връзва кутия на розетката на комина. И край. Дотам с вярата. След като вече и аз имах дете, вярвах заради него. Но сега пък се появи и Дядо Коледа. Стават двама. А, сега де!? Настъпи объркване. Кой е истинския?И в кой да вярваме? Започнах да обяснявам, че единия идва на Коледа, а другия на Нова Година. Дядо Коледа раздава на послушните деца, а Дядо Мраз на непослушните. Така подаръци ще има за всеки от сърце. Това обаче усложни нещата. Във финансов смисъл. Щом има двама дядовци трябва да има и два подаръка. Защото всяко едно дете през годината е било и послушно и непослушно. Заедно с празничната кутия осъзнах, че подарявам на детето си нещо много важно- ВЯРА. А когато имаш на кого да дадеш от това толкова ценно усещане се чувстваш наистина като магьосник. Или по-точно като Дядо Коледа на квадрат. Да повярваш в чудесата и да накараш още някой да повярва в тях. Това е смисълът. И всеки да получава това, което е мечтал. Сбъдването на една мечта поражда друга. Това поддържа стремежа и вярата в постигането и.
А вие вярвате ли в Дядо Коледа?

Честито Рождество Христово!

Традицията и тази година беше спазена. Бъдни вечер с цялото семейство, а на другия ден и страхотния обяд на Коледа. Разликата от други години беше тази, че си имах помощник в кухнята. Дъщеря ми приготви повечето от нещата- сърми, баница с тиква и питката. А празничните коледни бисквитки станаха наистина страхотни. За мен не остана друго, освен да наблюдавам и да и се радвам. И да се наслаждавам на вечерта.

Приятели мои

Почина един от любимите ми режисьори- Марио Моничели. Самоубил се, след като научил диагнозата си- рак на простатата. Има филми, които ме развеселяват. Има и такива от които стомахът ми се тресе и подува от смях. Неудържимо. Такива са и филмите на Моничели. По големите от вас ще си спомнят "Армията Бранкалеоне" и трите части на "Приятели мои". По-младите ще трябва да ги гледат. За "Армията Бранкалеоне" ще трябва да отидат в кино Одеон. Само там може все още да се гледа. Другияг го има в нета. А аз ще им се насладя отново и отново. И ще си спомня за някой приятел. Този път може и да поплача.

Днес

Днес наистина е един щастлив ден за мен. Още сутринта си пожелах нещо и малко след това то се сбъдна. Не си помислих и за един миг, че е съвпадение. Не и след като няколко часа след това една дъга ми се усмихна. Цветна, истинска. Мечтите се сбъдват. Сега остава и тото да пусна.

Там, където Дядо Йоцо гледа

Има места където дъхът спира. Високи скали, виеща се река, тесни дървени мостчета, синьо небе и един прекрасен слънчев ден. Всичко това намерих в Искърското дефиле и Лакатник. Гарата е съхранила соцатмосфера и мириса на локомотивите, задвижвани с въглища. Гара за двама?Не. Мястото е доста посещавано през почивните дни. Туристи, алпинисти и групи от ученици. Селото и скалите над него са доста оживени в края на седмицата. И въпреки това Лакатник изглежда като замръзнал във времето. Стара, очукана гара. Само пристигащите и тръгващи влакове донасят полъх на живот. И хората. Донякъде.