Нормално качество ли е завистта?

Провокирана съм от една тема, която много време вече присъства в българското медийно пространство- завръщането на медиците от Либия. Добре се върнаха хората, и то живи . И добре ги посрещнахме. И добре им завидяхме. За нещо, което даже не са получили още. А може и да не получат? Предмета на завистта се оказаха едни апатраменти.Е, доказа българина,че е такъв какъвто е- завислив. А защо никой не им завидя за годините, които прекараха в странство? Защо никой не помисли, че на тяхно място може да е самият той и тогава щеше да оплюва държавата и да моли някой да му помогне? Защото е така. Вярно е , че в държавата ни има доста хора, на които трябва да се помогне. Но това не значи да завиждаме на тези, които прекараха в затвор доста години. И държавата трябва да им даде доста повече от едни пари и социални осигуровки. За да се реваншира поне частично за това, което им причини с бездействието си през тези години. Защото те са наши сънародници и не заслужават тази съдба. Горкият Левски, ако можеше да види това? Представете си, че беше дочакал Освобождението и за заслуги то бяха наградили с нещо?! И после някой да изтърси, че никой не го е карал да се бие за народа и да прави революция. И е заслужил съдбата си. А той е отишъл да се бори за свободата на тоя народ. Какъв народ,бе?