вторник, 26 април 2011 г.
Поезия от сърцето - Николай Милчев
Надявам се да го харесате.
МОСТОВЕТЕ НА ГЛОЖЕНЕ
На детството мостовете... Три -
мост каменен, железен мост и въжен.
Стоя на тях... Реката долу ври,
но аз да виждам рибите съм длъжен.
Броиш би рибите? - прошепна тъмен глас.
Надвесих се, а пясъкът се смее.
Той е разсипал златната си власт
и в мокрите си люлки се люлее.
На дъното - по-бели от кози -
се бляскаха кореми на скобари.
Замръзнал съм, а времето пълзи
и искам бързея да изпревари.
Змия лежи на каменния мост -
или е смок, или е пепелянка.
Не ме е грижа... и аз скачам бос
в душата на изгубената сянка.
Железен мост, ти беше като дъб -
и чувствах как ръцете ти железни
чешеха вечер слънчевия гръб,
додето в мрака всичко не изчезне.
Събуждам се - пред мен виси въже
и пеят гнили дървени подпори.
Не смее никой да ме пренесе
по въжен мост обесен от умора.
И затова с усмивката на рак
се щипвам по ръката и свирукам.
Реката литва и не зная как
по мостовете да си дойда тука.
ПОТОП
В колибите под Гложенския манастир,
където хората приличат на печурки,
валеше дъжд. И сянка на пастир
изплува от вълните и се гмурна.
Дъждът валеше много векове.
И манастирът като странен кораб
със котва от скали и грехове
очакваше потъналите хора.
На дъното животът беше спрял,
вместо икони, светеха корали.
И аз се питах - как съм оцелял,
какви ли миди бяха ме създали?
А можех лесно - като на шега,
да съм пастир и гъба, и опашка.
И в къщите от пяна и тъга
да не усещам колко ми е страшно.
Не е възможно, няма от къде
в горите да нахлуе океанът.
Но водораслите по моето сърце
цъфтят и ми говорят да остана.
Сега съм сам. Един отчаян кит,
изгубен върху пясъчна лагуна.
Дъждът полека се превръща в мит,
който с хриле ще трябва да целуна.
четвъртък, 14 април 2011 г.
Хубава си.......
Хубава си, моя горо,
миришеш на младост,
но вселяваш в сърцата ни
само скръб и жалост,
твойте буки и дъбове,
твойте шуми гъсти
и цветята, и водите,
агнетата тлъсти,
и божурът, и тревите,
и твойта прохлада,
всичко, казвам, понякогаш
като куршум пада
на сърцето, което е
всякогаш готово
да поплаче, кога види
в природата ново,
кога види как пролетта
старостта изпраща
и под студът, и под снегьт
живот се захваща.
Хубава си, моя горо,
миришеш на младост,
но вселяваш в сърцата ни
само скръб и жалост:
който веднъж те погледне,
той вечно жалее,
че не може под твоите
сенки да изтлее,
неделя, 3 април 2011 г.
Пролетен релакс
Мислите ми се търкалят по пътя. Чувам ги, както чувам и шляпането на гумите по неравната настилка. Блъскат се неуморно и отчетливо. Само, когато колата попадне в някоя ( не)очаквана дупка за миг спират и после отново тръгват на първа в главата ми. Природата още не се е събудила. Опитва се. Бавно, но невъзвратимо. Забелязвам само най-рано цъфналите джанки. Леко напъпили и срамежливо отворили цвета си. Тук, там виждам и някой розов цвят на ранна ябълка. Найлонови торбички се носят във въздуха повдигнати от лекия вятър. Мислите ми са черно-бели, но постепенно се оцветяват и нашарват предпролетно. Става ми леко и уютно. Толкова, че постепенно преставам да мисля и сякаш се отделям от пътя и започвам да се издигам. Кротка и притихнала съм. Човекът до мен кара добре. Моли ме да говоря. Правя го с нежелание, защото не искам да се отделя от това лежерно и космическо състояние. Искам да продължа да оцветявам мислите и настроението си, докато ги направя да изглеждат като картина на Моне. Ярки и контрастни. Цветни и леки. Успокояващи и отпуснати. Желани и релаксиращи. Водата в басейна прави това възможно. Лежа по гръб и се отпускам. Мисля си, че отдавна не съм се чуствала така спокойна. Сякаш водата измива от тялото ми всички тревоги, напрегнатост и неудачи, които са ме завладяли от известно време. Сега забелязвам, че плочките в басейна са много ярко сини. Цветът ми напомня точно картина на някой импресионист. Въздейства ми въпреки, че ми изглежда малко пресилено контрастна и ярка. Това, обаче ме доближава до природата и до това съвършенство, което искам да докосна. Имам нужда от този цвят, от неговата яркост и наситеност. Даже и на моменти да ми се струва, че нищо не се случва тук и сега.
Всъщност, нали точно това искам.
Да избягам от реалноста.