понеделник, 28 януари 2008 г.

Жената от дъното на салона

Наскоро показаха филмът на Теди Москов “Преводачката на черно-бели филми”, по сателитния канал TV Bulgaria. Прекрасно направен филм за преводачката Нели Червенушева. Не можах предваритерно да се сетя за кой става дума докато не чух гласа на тази жена. Тя превеждаше симултантно в бившото филмотечно кино Дружба (сега Одеон) в продължение на 40 години. И то в една стаичка 1.30 на 1.50. Този глас няма да го забравя никога. Защото в това кино прекарвах доста време, когато бягахме от час или имахме свободен. Не ходехме в компютърни клубове (просто такива нямаше) или кафенета, а отивахме на кино. И представете си, се редяхме на опашка за билети.

Филмът разказва за пътуването на Нели Железарова до Италия и срещата и с режисьорите Еторе Скола и Марио Моничели. Нели е превеждала през цялата си трудова кариера филмите на тези двама колоси на италианското и световно кино. И представете си- никога не е посещавала Италия. Никога не е посещавала страната и местата, където са снимани филмите, които е превеждала. И досега си спомням гласа и идващ от малката стаичка в киносалона . Страфотен глас, страхотен тембър, запомнящ се Страхотни чувствени преводи , направени от една истинска професионалистка.

Жестът и попадението на режисьора Теди Москов бяха изумителни. Поподнал бе точно в десятката. Вълнението на тази жена , която се разхождаше по Римските улици бе неописуемо. Очите и се напълват със сълзи, когато отива до фонтана Ди Треви и в съзнанието и изниква сцената с Марчело Мастрояни от филмът на Фелини. И заплаква. Само тогава.

Срещата и с Марио Моничели бе в неговия дом. “Авторът на Армията на Бранкалеоне”, “Сплендит”, “Амаркорд”, “Приятели мои” бе изумен ,когато се възхищава на прекрасния и италиански език и я пита дали е живяла в Италия. “Никога”- отвръща Нели.

На края на филма посетиха езерото Лаго ди Комо. Там нашия поет Пенчо Слевейков бе прекарал последните мигове от живота си. На това място откриват, че се продават стихосбирките на поета преведени на български и италиански. Много трогателно за нас българите. Самата Нели намира преводите на тези произведения за прекрасно направени.

Затрогваща история и прекрасно направен филм, който ще се помни.

Монолог в кафене

Беше привечер. Имах среща пред едно заведение. Тъй като имаше достатъчно време реших да изпия чаша вино и да почакам на топло.В заведението нямаше много хора.За някои може би бе още рано, а други вероятно почиваха след Новогодишните празници и не им беше до пиене. На бара имаше един човек.Беше млад, около 35-36 годишен. Видях, че пиеше ракия и явно не му се пиеше сам.Попита ме какво ще пия и ме почерпи с чаша вино. Веднага разбрах, че е от тези дето си търсят с кого да завържат разговор. Само те чакат де седнеш и започват. Без покана. Така и стана.

-“Голяма суетня са тези празници, голямо нещо. Да ги питаш тези хора от къде извадиха тези пари? Мен ако питаш не са изпод дюшеците. Скътал е българинът някой и друг лев и сега харчи като луд. А нямали какво да ядат. Е, може и някои да нямат. Ама други се чудат къде да харчат. То сега това не е проблем. Нали направиха Молове. Да ги питаш какво е това Мол, няма да ти кажат. Ама като влезеш вътре си като на панаир.Хора, хора и пазаруват като луди. А най много май купуваха GSM-и. Къде за подаръци, къде за себе си. Защо съм им толкова тия телефони? Ето на, на мен GSM не ми трябва. От както съм без него се родих.Спокойствие. Тишина. И мои приятели се чудят, ама как така нямаш ? Ами нямам. Не ми трябва.Ама не може така, викат те. Ако някой те търси как те намира? Намира ме , казвам. Имам домашен телефон и там ме намира.Мене само за работа ме търсят.Все да вземат нещо. Въпреки, че работя като таксиметров шофьор такова не ми трябва. Само беля с него. Ето, една година бях на море и ме викнаха на работа. Намериха ме по тоя пусти GSM.А хубаво си се печех на плажа. Развалиха ми рахатлъка. И оттогава нямам такова нещо. Даже един приятел ми прерови багажника на колата да се увери, че не го крия там. И не го намери. Просто защото нямам. Наскоро ходих с клиенти до Пловдив. Бяха мъж и жена. Понеже там паркирането е трудно жената казва

– “Ти стой тука, а ние като свършим ще ти звъннем по GSM-а.-Нямам такъв, казвам. А тя не вярва. И ми дава нейния телефон да ми звъннат на него. Ама след малко се звъни и аз вдигам. На телефона – дъщеря и.А аз казвам –Майка ви е заедно с баща ви в Пловдив.Жената като чу ,че дъщера и я е търсила и какво съм казал, изтръпна.Пожълтя направо. Оказа се,че това въобще не са съпруг и съпруга. Голям конфуз се получи. Ето за това не искам да имам такова нещо. Който ме търси ще ме намери на домашния ми телефон. И сега съм спокоен, че никой не ме безпокои по никое време и не ми звъни по нощите. Само един път съжалих, че нямам мобилен телефон. На гости ми идва брат’чеда.Носи ракия. И не може да ме намери. Е, тогава наистина съжалих. Жалко да ракията. Върна си я у дома и ми се разсърди. И аз се разсърдих на себе си.”

GSM-а ми звънна и ме откъсна от монолога на човека до мен. -“Ето виждаш ли, каза той, едно питие на спокойствие не може да изпие човек.”

Май беше прав.

сряда, 16 януари 2008 г.

И това е безхаберие

Загражденията са поставени на сградата на БТК на ул. Шандор Петьофи и ул. Люлин планина в София. И то така, че колите спокойно да паркират. Рационално решение. Пострада само една кола. За сега!?

А ако вместо кола имаше хора?

Последователи