събота, 7 ноември 2009 г.

Наистина ли стигат 45 години?



Когато дойде 10-ти ноември 1989г. бях на 32г. Тогава се роди и дъщеря ми. Сега тя е на 20г. Нейното детство мина в тия бурни години. Моята младост също. Тя не помни нищо, но аз помня. Много добре. Сега се чудя (понеже ме пита) какво да и кажа за тия години? Чудя се, не защото не искам да и кажа, а защото не знам какво да и кажа. Понеже много неща сега ми се изясниха и от разстоянието на годините видях всичко по друг начин. Ще и кажа за еуфорията от промяната след 45г. комунизъм. За митингите и концертите на СДС. За надеждите. И за илъганите надежди и за голямия банков обир на държавата. За опашките по магазините и за дефицита, който не беше само от продукти от първа необходимост, но и дефицит на честност, на отговарност пред собствения народ. За забогатяването на едни и обедняването на други. За лъжите на една партия и премятането на едни куфарчета. Ако ме попита обаче за това дали съжалявам за нещо, ще кажа не. Не се чувствам излъгана.По скоро се чувствам участик в един филм.Обаче в него ми се отреди ролята на статист.Статиста е важен, понеже без него филма не става. И сега бих постъпила по същия начин.Бих участвала в същия филм. Но сигрно ще искам друга роля.По-главна. Защото идеята в която вярвах е същата.Само хората, на които вярвах вече не са. И ако съм огорчена от нещо, то това са тези, които ловяха риба в мътна вода и се облагодетелстваха и забогатяха за наша сметка. Хората могат да те излъжат. Независимо от коя партия са. И пак бих ходила на митинги и бих викала "БКП е мафия" и "Кой не скача е червен", защото вярвам в това. Вярвам на това, което видях през тези 20г. Вярвам в голямия митинг през 1990г. на СДС на Орлов мост. И в това, което се случи през 1997г. пред Народното събрание. Бях свидетел на барикадата му и страха в очите на социалистите вътре, които пееха възрожденски песни и с това се мъчеха да си дадат кураж. А ги беше страх. Страх ги беше от хората. От тия хора, за чиито гласове се бореха по време на избори. И от тия близо един милион души, които изгониха в чужбина. Защото им трябваха и тяхните гласове. И техните пари.
Много от вас сигурно се питат защо бе нужно всичко това? И защо трябваше да минат толкова години, за да проумеем някои очевидни неща. Слепи ли сме били? Не, не сме. Просто ни е трябвало повече време. За да отрезнеем след еуфорията и да свалим очилата. Ония с 3-те диобтъра късогледство. Защото искахме всичко да мине мирно, без екцесии. Тиха революция, така да се каже.Но такава няма.
Има само псевдо революция.


Няма коментари:

Последователи

Възникна грешка в тази притурка