Автор на тези стихотворения е един страхотен поет- Николай Милчев.Надявам се да го харесате.
МОСТОВЕТЕ НА ГЛОЖЕНЕ
На детството мостовете... Три -
мост каменен, железен мост и въжен.
Стоя на тях... Реката долу ври,
но аз да виждам рибите съм длъжен.
Броиш би рибите? - прошепна тъмен глас.
Надвесих се, а пясъкът се смее.
Той е разсипал златната си власт
и в мокрите си люлки се люлее.
На дъното - по-бели от кози -
се бляскаха кореми на скобари.
Замръзнал съм, а времето пълзи
и искам бързея да изпревари.
Змия лежи на каменния мост -
или е смок, или е пепелянка.
Не ме е грижа... и аз скачам бос
в душата на изгубената сянка.
Железен мост, ти беше като дъб -
и чувствах как ръцете ти железни
чешеха вечер слънчевия гръб,
додето в мрака всичко не изчезне.
Събуждам се - пред мен виси въже
и пеят гнили дървени подпори.
Не смее никой да ме пренесе
по въжен мост обесен от умора.
И затова с усмивката на рак
се щипвам по ръката и свирукам.
Реката литва и не зная как
по мостовете да си дойда тука.
ПОТОП
В колибите под Гложенския манастир,
където хората приличат на печурки,
валеше дъжд. И сянка на пастир
изплува от вълните и се гмурна.
Дъждът валеше много векове.
И манастирът като странен кораб
със котва от скали и грехове
очакваше потъналите хора.
На дъното животът беше спрял,
вместо икони, светеха корали.
И аз се питах - как съм оцелял,
какви ли миди бяха ме създали?
А можех лесно - като на шега,
да съм пастир и гъба, и опашка.
И в къщите от пяна и тъга
да не усещам колко ми е страшно.
Не е възможно, няма от къде
в горите да нахлуе океанът.
Но водораслите по моето сърце
цъфтят и ми говорят да остана.
Сега съм сам. Един отчаян кит,
изгубен върху пясъчна лагуна.
Дъждът полека се превръща в мит,
който с хриле ще трябва да целуна.
